Вуйчо работеше в кислородна станция. Много съм се радвал когато съм му на гости там. В машинното имаше огромен електродвигател - 72кВ - който беше толкова шумен, че хората трябваше да си крещят дори когато са един до друг, за да се разберат. Цялата сграда се тресеше, поне 5 по Рихтер. В лабораторията си спомням, че си произвеждаха водка - дестилираха етанол и му добавяха глицерол за мекота. Произвеждаха и течен азот. Веднъж вуйчо напълни един термос от машините с течен азот. Изля го нарочно в кофа и целият под се превърна на облак от студения газ. На немски азот е Stickstoff. Можеш да се задушиш без да усетиш. Но когато си сред облаците това може да стане и поради липса на кислород :-] Когато бутилките с кислород, символ на жените, бяха вече пълни, той ги откачаше от апаратурата и сякаш танцуваше с тях. Почистваше вентилите с алкохол сякаш черпеше жена в ресторант. После отново танцуваше. Тези бутилки отиваха на полето със стомана където тя биваше рязана с този кислород и след тази война, вече празни, те пак отиваха при вуйчо за ново зареждане. Имаха нужда един от друг. Вуйчо умее това изкуство. Даде ми прекрасно детство. Аз съм негово дете до голяма степен. Татко все ме наричаше Златев - фамилията на вуйчо.