Хем съм минималист, хем максималист.
Ще обясня точно какво имам предвид.

Минималист съм в смисъл на това, че обичам малки и компактни неща, без излишества и често се стремя да работя върху нещо докато от него няма какво да се махне повече и то добие в някакъв смисъл своя минимален вид. Любов към минимализма, коeто е перфекционизъм - което странно, но значи да си максималист. Не съм такъв перфекционист, но имам такива черти. Това е мисленето на маратонеца - той има време и разстояние в което да се изяви. Бързането само изморява и вреди. Тук има стратегия, мисъл, оценка, воля. Ленивец - флегматик. Голяма сила е това. В твърде малка степен съм чак такъв, но все пак.

В по-висша степен съм максималист - всичко или нищо тип човек. Ако имам да свърша 10 задачи и се проваля на някоя от тях, лесно се отказвам - всичко или нищо. За разлика от други хора които, ако постигнат 5 от тия 10 задачи ще са щастливи, aз може би и на 7 няма да съм доволен, до степен такава, че изобщо няма да правя задачите след провалената. Fail fast mechanism. Short circuit - късо съединение. И този максимализъм и перфекционизъм, съгласете се, води до много труден начин на живот, защото провълът и нещастието в неговото разбиране са почти неизбежни. Максимализъм който води до минимален шанс за успех. Или поне изисква други стратегии като по-къси todo листове, добра почивка, добър баланс между работа и живот. Това е мисленето на спринтьора - къси разстояния - бързо. Бях много добър спринтьор в училище и мразех дългото бягане - изнемогвах. Животно - котка. Спринтове с 20 часа сън.

Това е така наречената формула на Ръсел за щастието:

        брой изпълнени  
0 <=  ------------------- <= 1
      брой поставени цели

Това е близо като проблематика до друг мой пост - Задачата за Прага.
Как да подберем праг така, че “всичко или нищо” да не ни тежи?
Къде между нулата и единицата сме щастливи?
Колко грешки си даваме, за да си простим?
Колко грешки ни дават другите, за да ни простят?

Маратонците и ленивците са пацифисти, толерантни и прощаващи,
защото прощават първо на себе си поради слабия критерии.
Толкова са добри, че няма как и другите да не го забележат.

Спринтьорите и котките са жестоки първо към себе си с големи изисквания.
После са жестоки и към другите поради природата си, хищници.
Не са мързеливи, уморени са. Затова спят.

Имал съм дълги цикли на работа от които ми е било всякога
трудно да се възстановя което говори за лош баланс между
работа и почивка - ето и този мой пост по тази тема - Sitzfleisch.