Като бях дете си представях, че съм котка която стои вечер на точно определен уличен стълб до нас - над неговата лампа, по-точно. Харесвах жуженето на лампите и жълтата натриева светлина която пръскат по улиците. Харесвах и като видя в ранна сутрин, когато вече се развиделява, още светещите лампи - като човек който се е разхождал нощем и е забравил в меланхолията си да си легне. Обичам и стари лампи които не работят. Просто стоя и ги гледам. Така гледах една стара лампа в стария зоопарк в Добрич, който вече пустееше и беше погълнат от гората. Помня от дете, че тая лампа беше до клетката на бухала. Същата лампа, пак неработеща, виждам пред Стопански факултет. Гледам я, какво да я правя. Свидна ми е. Сигурно аз съм сега бухала :-]
Често се разхождам пред Стопанския и Философския факултет.
Уличните лампи са си постове, стълбове - идва от английското post. Като постове в блог например. Тия постове си ги пращам на пощата, posts for the post office. С една дума - пощальон - postman.
Наясно съм, че постовете ми някога са резки и могат да причинят пост травматичен стрес.
Лично аз в момента живея в епохата на пост модернизма търсейки поприще извън програмирането. Често постановявам и обнародвам неща които ми се ще да са така. Постно ще да е менюто, ако само с това се препитавам, но … Постепенно се надявам да се напасна към постното и вкуса на аудиторията. Това се нарича предполагам да постиш :-]

The postman near his post. The shadow on the right. Oil painting of mine.